Един актуален тъжно-смешен:
Магазин “Лидл”. От ранни зори тълпи се трупат пред вратата. С лакти и нокти по-смелите си пробиват път напред. По някое време напрежението ескалира и хората започват да крещят към шефовете:
- Бананите ще свършат. Не може ли по-бързо? Пуснете ни.
Шефовете, които не са очаквали подобен наплив, кършат ръце и мислят как да излязат от ситуация. След още няколко часа положението става нетърпимо, хвърчат линейки, кметицата вика полиция. Хората пак крещят:
- Пуснете ни, иначе ще изпотрошим магазина.
Шефовете се оттеглили на съвещание и след малко обявили решението:
- Добре, ще влезете всички, но на входа на магазина сме сложили един едър борец. За да влезете, трябва да ви опъне.
Без да му мисли много, мъж от тълпата се провикнал:
- По-добре сложете двама, за да върви по-бързо опашката.
*****
О, Лидъл!
Три часа бабички и лелки
пред входа му чакат. Сивите панелки
трепетно повтарят на Тотю гласът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по плочките криви
и тела се блъскат, и псувни изливат.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Данчето Фандъкова сочи входа пак
и вика: „Търчете! Ниски са цените!“
И ордите тръгват с викове сърдити,
и „Банани!“ мощно въздуха разпра.
Лидълът отвръща с други вик: ура!
И с нов дъжд от лакти и псувни на майка
лелки, пенсионери спират да се вайкат,
влизат и се блъскат, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди висящи на щанда да сложи
и един банан повеч в торбата да положи.
Бабичките блъскат. Лелките крещят,
персоналът жално ги моли да спрат.
…
Няма вече олио! Има хекатомба!
Всеки банан меч е, всяко киви – бомба,
всяка стока – удар. Всяка душа – срам.
Свинско и сланина изчезнаха там.
….
Персоналът тръпне, друг път не видели
така да се блъскат овци подивели.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ кварталът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
срамът му дивен като някой ек
от дупка на дупка и от век на век!
*****
Москва. Зимата. 1960 г. Пред магазина за месо опашка от 50 човека. Магазинът още не е отворил.
7:00 ч. московско време. Магазинът отваря врати. Излиза управителят: “Другари! Моля за търпение! Месото е на път, ще има за всички. Моля да спазвате реда!”
10:00 ч. московско време. Вече е светло. Опашката се е удвоила. Излиза управителят: “Другари, току що ми съобщиха че месото вече влиза в Москва. Обаче, другари месото е малко, така че моля, другарите безпартийни да проявят разбиране и да се разотидат! За тях ще има месо, но утре!”
14:00 ч. московско време. Слънцето преваля. Опашката стои, макар в нея да са вградени само проверени другари с партийни билети. Месото го няма. Излиза управителят: “Другари, началството се обади току що. Месото пристига, но няма да стигне за всички. Така че моля другарите, които не са чекисти да проявят разбиране и да се разотидат. За тях ще има месо също… Но утре.”
16:00 ч. московско време. Слънцето е залязло. Спуснал се е кучи студ. Но опашката пред магазина за месо стои. Чакащите са само чекисти. Излиза управителят на магазина и казва: “Другари чекисти! Вече сме само наши. Няма какво да се лъжем – днес месо няма да има! Разотивайте се, за да наберете сили утре да се наредите пак на опашката!”
Опашката се разпръсква бавно в разни посоки. Чекистите мърморят: “Ей, безпартийните пак се уредиха първи, мамицата им!” 
